Вървя по пътеката, водеща никъде. Вървя през пустите улици, безлюдни тротоари и празни площади. Вървя и не спирам. Нищо не виждам. Сякаш всичко е забулено с невидим воал, изтъкан от напразни надежди, разбити мечти и изгубени сънища.Вървя и не спирам... а само минавам... Щом погледна назад, не виждам следа. Нито стъпка. Само кал от прах и сълзи... Чуваш ли? Не?! Аз също не чувам... казват слухът е безценен дар. Да слушаш без да чуваш е страшно... Слухът на сетивата бил господар. А дали живеем тогава? Без чувства, без смях, без любов... Но вървим и не спираме.Без значение сами или с някого, все еднакво самотни се чувстваме. Ще продължим ли? Разбира се! Но само минаваме... Идваме и си отиваме без повод, без смисъл, без щастие. За какво ли? Нима не ни писна да сме толкоз забързани? Пропиляваме дните в една надпревара, а какво печелим накрая, не знаем. Не вярваш? Назад погледни и ще видиш. Не виждаш? Аз също... Няма нищо, празно пространство. Опитахме да го запълним, но всичко глухо, сляпо  и нямо не остава, а изчезва безследно... Както и ние, и ние сме преходни... затова и само минаваме...

 

:))))

Големият кораб минава

това е малко корабче,ти защо официално мълчиш?

и всичко
само минава оттук.
Ту като изворче шепотно,
ту като допир и звук.
Само за малко,
но истинско,
само за мигове три.
Ту помътнява,
ту бистри се,
сякаш
през нас то върви.

благодаря!

Но всичко и всеки оствят следи!

истини си изрекла...
"Да слушаш без да чуваш е страшно..."
"А дали живеем тогава? Без чувства, без смях, без любов..."
"Няма нищо, празно пространство."
Когато я няма Любовта, остават празнините в човека... Но човек не трябва да се отказва да я търси! Защото само тя може да изцели човешката душа!